Пиеме си двама другари на бара
Чакаме и другите да се съберат
един по един кой ли не идва тук
Някой си тръгва после влиза друг

Какви събирания правиме тука
Често по шевовете бара се пука
Към 2 -3 вече става много приятно
Защото всеки си налива безплатно

На Чочо бара на Чочо бара
Там беше хубаво да ходиш с другари
На Чочо бара на Чочо бара
Там беше хубаво да бъдеш и сам

От време на време идват и манекенки
Един път даже гимнастичка със лента
Сега обаче само двама клиенти
Добре загащени опъваха менти

На Чочо бара на Чочо бара
Там беше хубаво да ходиш с другари
На Чочо бара на Чочо бара
Там беше хубаво да бъдеш и сам

И ето на входа яви се Комара
Водеше някаква приятелка стара –
От там нататъка всичко бе ясно
На Чочо в бара ни се стори тясно

Снимката, която не е на Гребенарова, е от албума на Александра Мешкова (Яна Семерджиева)  от Фейсбук!

Три поколения люляха на Рок Коледа 2010

26.12.2010   Васил Громков – VaGro

Ето и списъкът с уточненията (изброяваме име на песен и нейните автори на музика и текст, защото изпълнението може са го направи всеки):

1. Ала Бала (Б. Карабойчев, К.Манчев, В. Гюров)
2. Чичо (В. Гюров)
3. Цветя от края на 80-те (В. Гюров)
4. Послание (В. Гюров, Б. Карабойчев, соло)
5. Без адрес (В. Гюров, К. Манчев)
6. Директор на Водопад (К. Манчев, В. Гюров)
7. Шарената Сянка (Б. Карабойчев, В. Гюров)
8. Мераци (В. Гюров)
9. Мечето Ръкспин (Б. Карабойчев, К.Манчев, В. Гюров)
10. Ралица (Б. Карабойчев, К.Манчев, В. Гюров)

Цветелина Ангелова @ Дневник

BG positive – Елица Николова, Ники Русиновски

Такива хора няма много наоколо. Ако преди се намираха, доста от тях сключиха бартер с чалгата, за да оцеляват охолно – докато Васо Гюров е в състояние на война. На ръба на „зеления тероризъм“ или част от „Армията на смъртта“, както определя хората, които не са претопени в жълтата VIP култура (обединени от принципа, че няма какво толкова да губят, понеже са опазили най-ценното – името си).

Статуквото е почти такова, че ако се обявиш за неин върл противник, рискуваш да бъдеш заклеймен за нетолерантен позьор. И ако понякога е ужасно самотно да отказваш да се сдобриш с тази „култура“, хора като Васо Гюров – изключително приятен пример за контрапункт на чалга самодоволството – те връщат на фронта.

Чалгата сама по себе си не е достоен враг – тя самата се опитва да избяга от това си определение, казва един от създателите на класиките в българския ъндърграунд „Кале“ и „Ревю“, добавяйки, че аргументът, че от другата страна също може да има хубави хора не може да го накара да спре да се идентифицира като не-конформист.

„Това е въпрос на отстояване на позиции – има хора, които се натискат за някое тв предаване, въпреки че осъзнават, че е тъпо, но нали трябва да се яде – докато някои са по-калени и не страдат, че не ги излъчват.“

За 25 години басистът на „Ревю“ Васо Гюров, и член на упрaвителния съвет на организациите „Музикаутор“ и „Профон“, не направи никакво рязко движение – компромис с музиката си в името на оцеляването: „Ако нещо съм постигнал, това е, че съм запазил името си. И колкото повече години минават, това нещо все повече добива нумизматична стойност.“

Позволяваме си да споделим, че го харесваме достатъчно, за да добавим каквото и да било друго – освен че винаги имаме време и пари за live с големи като него. Те само да го направят.  

Личностите

В повечето случаи под знакови личности се разбират такива, които са изкарани на преден план, а те за съжаление за мен са с отрицателен знак. Затова най-общо казано, личностите са тези, които липсват в медиите. Наскоро гледах Рангел Вълчанов някъде, който, както винаги, говореше много хубави неща, но нямаше време да се доизкаже или пак оставаха пет минути… За такива хора обикновено все няма време, понеже гледаме Митьо Крика, Митьо Пищова, Христо „Стоте манекенки“ или Митьо „Едната бабичка“ не дай си, Боже, „Божата кравичка“…

Няма значение дали тази жълта инерция, завзела медиите, се прави с цел или не – факт е, че народът, който не че е бил много възвисен до тоя момент, определено затъпява. Само като се сетим, че от бюджета за култура се дават 90 милиона, а за полицията 1 милиард – какво да  коментираме…

Но понеже става дума за позитивно интервю, наистина смятам, че тази философия, как рейтингите се крепят на жълтото съдържание, няма да издържи още дълго. Тя се изразходва вече – ако нейният апогей беше преди няколко години, тя вече върви надолу. И ако има някой, който ще промени тази схема, това са точно тези хора, които не са направили компромис с „рейтинг“ културата.

Твърдата им позиция е техният капитал: в момента усещам, че е назрял моментът тези будители да се върнат, хората се събуждат и усещат, че имат нужда от другото нещо, от стойностното.

А и комерсиалното няма тая мотивировка както много ценни български музиканти или хора от киното и литературата, които виждам напоследък и които доказаха, че първо се вълнуват от духовното – и после от материалния израз на това, което правят. И рано или късно те със сигурност ще излязат на дневен ред.

Събитието

Много хора казват, че събитието е влизането в Европейския съюз и това определено е така, дотолкова доколкото човек може утре да отиде в Амстердам, а вдругиден на Бяло море – което определено е една свобода, която липсваше преди. Но казвайки, че мога да отида на Бяло море, в следващия момент се сещам, че Черно море вече не прилича на море, а на един бетонен басейн, в който Бай Ганьо отдавна е скочил…

Големите събития се случват благодарение на много други малки. Събитието е това, че останаха достатъчно стойностни хора тук и че леко попремина този момент по-читавите да заминават навън. Защото допреди 10 години повечето от тях се махаха, но в момента виждам много ценни хора, които са решили да правят нещо тук и сега. И това ще спаси България.

Явлението

Гара Дембеле… (смее се) Сещам се, защото наскоро го видях в един магазин – излизаше съвсем скромен и сам, леко потиснат от равенството с Лил. Проблемът на спорта е, че там наистина няма достатъчно млади хора, които да искат да останат в България, и се налага да се вкарват чужденци.

В „Левски“ винаги български футболисти са били двигателите на отбора, а в момента – за пръв път откакто си спомням „Левски“, той се крепи на чужденци. Което не е хубаво, защото една птичка пролет не прави, но това е отделна тема… Но е факт, че такъв добър футболист не е играл в България от много време. Друг е въпросът колко ще издържи тук.

Колкото до някакво по-общочовешко явление – обикалям често в парка и там виждам едни усмихнати хора, които ми напомнят за 94-а лятото, когато всички бяха приятели с всички. Никой никого не нагрубява, всички са позитивно настроени, почистват кестените от листата – даже имаше инициатива за осиновяване на кестени. Което е хубаво – казвам го като част от някакъв процес на култивиране на духа.

Откритието

За себе си съм открил, че съм във война. Допреди няколко години действах на принципа да не обръщам внимание на хората и нещата, които ме дразнят, но вече не е така. Защото ти седиш и си правиш нещо. Появяват се някакви хора, които хвърлят боклуци навсякъде, не ти харесват. Ти си казваш: „Аз съм над тия неща“! Но те идват и сядат на масата ти. Добре! Ставаш и отиваш на друга, но те идват и там. Започват да те избутват от улицата ти, от града ти, от плажа ти, оттук, и оттам – докато накрая стигаш на ръба на пропастта и няма повече накъде.

Трябва да почнеш войната – да си върнеш улицата, града, да се съюзиш с други като теб. Това е въпрос на отстояване на позиции – чалгата е нещо, което е от другата страна, без значение, че там могат да стоят и читави хора. Всеки, който отива на война, знае, че отсреща има и невинни, добри хора. Но това не означава, че не трябва да воюваш с тях.

Нямам нищо против цигани, турци и прочее герои (вж. мъжкия антураж) на този така наречен поп фолк. Даже от турците имам само добри впечатления като хора. Но азиатските похвати, с които борави тази музика, имат общо с фолклора, колкото поповете с „омиротворения“ ПОП.

Не мога да разбера защо отвсякъде – вестници, телевизии, радиа – ме убеждават, че аз също съм такъв човек (късокрак, трътлест и с мустаци) и ми вменяват, че харесвам тази музика. Че казвам, че не я понасям, ама всъщност тайничко си я слушам и умирам да танцувам на нея?!  

Когато не се идентифицираш какъв си, можеш да бъдеш и от едната, и от другата страна – да пееш поп и да си редактор на книгата на Азис… Но когато става въпрос за българска музика, не мога да бъда неутрален – и не разбирам подобно поведение.

Защото едно от оръжията в тази война е именно примерът на хора, които не правят компромис от типа „на мен ми е тъпо да правя това, но нали дават пари“. Армията набира сила, като вижда, че има повече принципни и достойни войни.

Колкото до тактиката на тази война – нашата армия е като „Армията на смъртта“ във „Властелинът на пръстените“: Няма какво да губят и точно в това е силата им. Разбира се, тук говорим и за идеен потенциал, не ни е толкова изпушила и изтрещяла войската…

Творбата

Миналата година направихме един концерт с „Контрол“ и „Хиподил“, който ме въодушеви с това, че имаше 6000 души, отвън останаха още хиляда – и това ми даде надежда, че определено има глад за авторска българска музика. И че има кой да те чуе – ако правиш нещо истинско, дори не казвам качествено, – а истинско.

Мисля, че и сега това е възможно, както беше с „Нова генерация“. Както направиха и „Ъпсурт“. Някаква група да се появи без никакви протекции и да накара системата да се съобразява с нея, а не обратното. В началото тe чуват 100 души, след това 200 и постепенно започват да те викат навсякъде. Така трябва да стават нещата.

А не да се умилкваш около разни селски PR-и, да си купиш бомбе или каскет, да се ослушваш за VIP партита, да се усукваш на някакво“комично“ предаване да те излъчи – и накрая пак нищо…

Творбата се прави от твореца. Когато голяма част от българските творци се превръщат в занаятчии, свирейки и пишейки за някакви „риалити формати“ – те получават „висок рейтинг“ и добро заплащане. За съжаление това няма нищо общо с творбата. Тогава тя става торба! Пълна или празна (като на Сърдитко Петко) – това няма значение. Но й липсва една буква, на която аз държа….

Това го казвам, не защото омаловажавам мисията на занаятчиите. Но представете си, ако Рембрандт беше станал бояджия, а Фидий – грънчар.

Повратната точка

За мен повратната точка си е запетайка откакто се помня – защото в музиката и в това, на което най-много държа, не съм имал залитания… Така че повратната точка може би ще настъпи, ако се откажа от участието си в т.нар. гражданско общество и стана някакъв зелен терорист, още по-радикален.

Но се надявам повратна точка да е точно обратното – да разберем, че без нашето участие в нещата те няма как да се случат. Ние трябва да се борим за стойностното, а не само да разправяме как - въпреки всичко, се забавляваме и сме над нещата.

Забавлението си е забавление, но когато става дума за сериозни неща, не понасям някой да се разграничава, обявявайки хората, които се опитват нещо да променят, за смешници. Не мога да разбера доводи като този, че било важно човек да не гледа сериозно на себе си.

Ако не гледаш сериозно на себе си, как очакваш другите да погледнат сериозно на теб. Тая поза нa „Купонджиите“  – отива някой на интервю по някаква сериозна тема и започва да пуска “лафовe“ и вицове, за да се направи на духовит – може да е била актуална преди години, но вече не я изповядвам.

Нещата трябва да са на живот и смърт – независимо дали продаваш картофи, или се занимаваш с ядрена физика. И когато повече хора започнат да възприемат това, ще настъпи повратната точка. Fight for your right („Бори се за правата си“), както пеят Beastie Boys, една от любимите ми групи.  

Незабравимото

Сещам се за нещо, което е от последните три дни, а не от последните 10 години, което обаче може би няма да забравя скоро – едни наши съмишленици (ние нямаме фенове) ми разказаха как преди време са си дали последните пари за батерии, за да слушат „Ревю“.

Иначе незабравими неща са фестивалът в Пхенян – за 20 дена не си легнахме нито един път „по светло“…

Една чиста победа на Форт Боаяр…

Първият концерт на „Кале“ през 1987 г. на рок фестивала, организиран от Комсомола. Тогава с Димитър Воев и Кирил Манчев бяхме направили само една репетиция и излязохме на косъм. Когато ни смъкнаха от сцената обаче, цялата публика от 4000 души викаше „Кале…

…и разбира се Хелоуин!… Никога няма да забравя, че Ботев и Левски не са празнували Хелоуин.

Десетки почитатели на рока се събраха на 1 декември, сряда, в столичната книжарница „Хеликон – България“ на премиерата на специалния колекционерски том „Rolling Stone. 500 най-велики песни на всички времена“ . Час преди предварително обявеното начало Васил Гюров и „Ревю“ вселиха рокаджийския дух в столичната книжарница – старите и новите парчета на групата наелектризираха гостите. Изисканите червени и бели вина спомогнаха да се вдигне градусът на настроението.
Концертът на „Ревю“ беше „прекъснат“ за 3 минути точно в 19 часа от Анелия Илиева, главен редактор на българската версия на списание „Rolling Stone“. Тя лаконично представи юбилейното издание като подчерта неговата българска следа – уводът на Васил Гюров. „Две допитвания през 2004 и 2009 г. на 262 музикални експерти са в основата на книгата, а защо не я наречем енциклопедия. Ози Озбърн, Йоко Оно, Крис Мартин и много други знамените музиканти са дали своята оценка. Това е достатъчно, нали?“, заяви Илиева и отстъпи микрофона на „Ревю“, които окончателно превърнаха уютната книжарница в рок клуб.

Снимка: Хеликон

на 17 ти зекември в Парти центъра на 4и км

на 25ти декември в Зала 1 на НДК